Какво е да живееш със това?

Какво е да живееш в страх,
че дните ти са вече преброени.
След миг ще се превърнеш в прах
и ще потънеш във забвение.

Какво е да живееш с мисълта,
че повече не ще съзреш
любимите за тебе същества.
Че може скоро да умреш
и да не можеш пред смъртта
живота сам да избереш.

Какво е да не можеш да заспиш
в леглото със затворени очи.
Най- черните картини да редиш
и да мълчиш... мълчиш... мълчиш...

Какво е да живееш със това
дълбоко скрито в твоята душа?

Плачеща картина

Във тъмното валят сълзи...
Кой ли плаче? Да не луната?
Нарисувах нощ, но без звезди,
сега самотна е... сираче...
А тъмнината с нежно фередже,
забули кадифеното лице...
И ето, че от лунните сълзи
небето се превръща във море,
облаците- в порести скали...
А вятърът заседна на върха
на четката- във плитчина на сухо...
платната му разкъсаха листа
и той от болката застена глухо...
Стресна се... подскочи тишината
и виновно в ъгъла се скри...
Бе бутнала боята без да иска,
разля я... ето- мокрите следи
на мрака... капчици разплискани.
Във тъмното валят сълзи...
Луната плаче... ама, че картина.
Нощта размаза всичките бои...
Ще нарисувам нова догодина.
Само, че с молив... нали?