По ноемврийски...

Ноември е. И само седмица преди
последната да отлети от календара.
Разсъмва се. Пропяват първите петли
отнякъде приглася им китара.
Спи градът под бяла пелерина
изплетена от есенни мъгли.
На площада няколко комина
кротко пушат с дървени лули.
Побелява хоризонта. Есента
продължава да плете дантели.
Плачат клоните за своите листа
и за птиците далече отлетели.
Тъжно вятърът скимти. Довява
детски вик и после тишина...
заедно със утрото се появява
едно дете... днес вече е жена...

..........................................
Окапват прецъфтелите лета
и пак е късна есен... и мъглива...
И пак по ноемврийски есента
тихо и безшумно и отива...

Ще те позная...

Тъжна съм без теб.
И искам да се скрия
от злобни погледи.
От себе си дори...
Покривам се с мълчание
и вия-
срещу луната, но наум.
Така по- малко ме боли...
Тъжна съм.
Съвсем не съм това, което бях.
Душата ми сега е храм-
потънал в стогодишна самота.
А звънкият ми смях,
заключен е отдавна
зад най- дебелата врата.
А как обичам да се смея.
И мразя...
мразя тишината... Но уви!
Тъгата се е вкопчила във мен
и устните кървят от нея...
Усмивките за теб, които пазех
се превръщат във бодли.
Липсваш ми.
И само... само ти
можеш да ми върнеш радостта.
Къде си? Във мечтите ми, нали?
Ела,
ключът е в теб за моята стая.
Но дойдеш ли-
със сигурност ще те позная!
По сърцето ти, което ще звъни...

Суета

Каква е тая сляпа суета
и няма животинска жажда
да стъпчем другия в калта
със злобата, която ни разяжда?
От нея ценностите хванаха ръжда.
Градината с морал тревляса.
Пороци избуяха, а от дъжда
душата ни отвътре плесеняса.
Къде ли се изгуби любовта,
смирението и страхът от бога?
Стопи се в нас човечността
от пламъците лумнал адски огън.
И ето- на пазара на срама
на безценица душата се продава.
Купи си. Струва грош от самота
и няколко жълтички гола слава...
кесия пълна с бисери- сълзи
изплакани от стъпканите хора...
За тая суета ли заплати?
Дали си струваше позора?
И тази уж корона на главата,
с която тъй се кичим, ала тя...
е... не е по мярка... А цената?
Цената скъпо струва- съвестта!

Сънувам...

Сънувам те. Защо ли пак?
Та ти отдавна си замина.
Бе слънчев ден. Сега е мрак.
Така е вече от година.
Но аз сънувам. Чудно е. Нали?
Да те забравя- никак не е лесно.
Все още помня теб в онези дни
и нощите преливащи от нежност.
Сънувам те... до мен си и ме галиш
с топли длани. Сгушена безмълвно
дори не дишам... устните ти парят...
Докосваш ме... потръпвам в тъмното...
В очите ти блестят искрици страст.
И само мрак телата ни покрива...
Луната се е втренчила във нас.
Настъпва ден, а тя не си отива...
Така си беше... а сега е само сън.
Но в него мога пак да те открия-
да бъда с теб... И щом навън
плахо утрото в росата се измие-
събуждам се... отново съм сама.
Денят е скучен... монотонно си тече.
Така докато падне мрак и вечерта
със лунна светлина се облече...

Думите

Думите нима не са на всички
тъй както слънцето, небето и луната?
Тъй както пъстрите цветя и птички,
тъй както щастието, любовта, тъгата...
Думите нима не са на всички
тъй както облаците, вятъра, дъжда?
Тъй както и зелените тревички
със капчиците светеща роса.
Думите нима не са на всички
тъй както пролетта и есента?
Тъй както планините и реките
и бистрите планински езера.
Думите нима не са на всички
тъй както облаците, вятъра, дъжда?
Можеш ли да кажеш, че ги притежаваш
когато те остават след смъртта?
Когато виждаш края наближава
оттук си тръгваш само с мисълта...
че си живял, че си обичал лудо.
След теб остава мъничка следа....
Да... думите... а те са чудото...
Ний тленни сме, но те не са...

Какво е да живееш със това?

Какво е да живееш в страх,
че дните ти са вече преброени.
След миг ще се превърнеш в прах
и ще потънеш във забвение.

Какво е да живееш с мисълта,
че повече не ще съзреш
любимите за тебе същества.
Че може скоро да умреш
и да не можеш пред смъртта
живота сам да избереш.

Какво е да не можеш да заспиш
в леглото със затворени очи.
Най- черните картини да редиш
и да мълчиш... мълчиш... мълчиш...

Какво е да живееш със това
дълбоко скрито в твоята душа?

Плачеща картина

Във тъмното валят сълзи...
Кой ли плаче? Да не луната?
Нарисувах нощ, но без звезди,
сега самотна е... сираче...
А тъмнината с нежно фередже,
забули кадифеното лице...
И ето, че от лунните сълзи
небето се превръща във море,
облаците- в порести скали...
А вятърът заседна на върха
на четката- във плитчина на сухо...
платната му разкъсаха листа
и той от болката застена глухо...
Стресна се... подскочи тишината
и виновно в ъгъла се скри...
Бе бутнала боята без да иска,
разля я... ето- мокрите следи
на мрака... капчици разплискани.
Във тъмното валят сълзи...
Луната плаче... ама, че картина.
Нощта размаза всичките бои...
Ще нарисувам нова догодина.
Само, че с молив... нали?