Разпиляна тъга

Във душата ми ураганно вали...
Сипят се мисли от студ побелели...
Неусетно затрупват твойте следи...
от сляпа безпътица полудели...

И в ума ми ураганът бушува...
От мълчание преспи навява...
Думи трупа... но те нищо не струват...
Да ги чуеш- вече не се и надявам...

Стъпките ти ... глъхнат в мрака...
тишината в ушите ситно ръми...
Все още усещам дъха ти... и чакам
да слеем душите си... както преди...

Уви... горя в пожар наречен самота,
Обхващат ме диви пламъци- страх...
Изгарям до въглен... а пепелта-
е тъгата, която навред разпилях...

Ако знаеш колко те обичам...

Ако знаеш колко те обичам...
Не чуваш ли как вятъра шепти?
И тишината името ти с устни срича,
а по лицето и мастилени следи.

Ако знаеш колко те обичам...
От обич се превръщам на звезда...
и засиявам... а в утринта изтичам
през пръстите и като бисерна роса.

Ако знаеш колко те обичам...
За обичта ми няма мерни единици.
Но по безкрайност тя прилича
на песента на пролетните птици.

Ако знаеш колко те обичам...
Дъхът ми със любов е напоен.
Пчели го пият... аромата ги привлича.
И после вечно влюбени са в мен.

Ако знаеш колко те обичам...
По слънцето изпращам всеки ден
мечтите си... нали ги искаш всички?
А твоите ще споделиш ли с мен?
Ако знаеш колко те обичам...

Ако си тръгнеш...

Ако си тръгнеш някога от мен.
Не се обръщай. Просто си върви.
За да не видиш как като ранен,
вятърът зад ъгъла скимти.
За да не видиш как валят звезди,
които с твойто име назовах...
И как се спускат синкави мъгли
на облаци обсебващ страх.
И как ръцете се протягат,
а устните полепват с тишина.
Като залък в гърлото засяда
викът. А аз издишам самота.
За да не видиш как цветята
на любовта, които ти ми подари-
повяхват, а вместо тях в душата
се разлистват плачещи върби.
Ако си тръгнеш няма да те спра.
Но не си отивай без да се сбогуваш.
Прегърни ме за последно във нощта.
А после... после само ще сънувам...

Целувка, но от слънчева уста...

Тази нощ на небето звездите
Някак странни са... дори не блестят
звезден прах ми хвърлят в очите...
И мълчат ли, мълчат...
Аз ги питам къде си...
А те- избледняват съвсем.
Сякаш мракът дръпна завеси
да те спре да не дойдеш при мен...
Тази нощ и луната се крие
срамежливо в косите на мрака.
А пък вятъра влюбено вие
към нея... и за среща я чака ли, чака...
Аз и нея попитах къде си,
но смутена от мен тя побегна...
Скри я мракът зад сатенени завеси
и в облачната люлка с нея легна...
А умореният вятър притихна
и кротко във краката ми се сви...
Заспа... на сън ми се усмихна...
а може би сънуваше звезди...
Дали несбъднатата среща със луната...
Или пък просто, че лети на сън
и по клоните лудешки се премята...
Загадка е... а вече съмва вън...
Заспах и аз накрая... Засънувах...
Небе и птици... слънце и цветя...
Гора... пътечка... среща... тъй бленувах
за нея... и целувка, ала тя...
целувка беше, но от слънчева уста...

Дали ще можеш...

Дали ще можеш пак да ме обичаш,
когато някога почука старостта?
Аз вече няма да съм същото момиче...
А ти ще си разбрал, че младостта
е безвъзвратно отлетяла надалече.

Дали ще можеш пак да ме обичаш,
от устните ми да изпиваш сладостта?
Както някога във утрото да тичаш
със вятъра преследвайки страстта.
И във любов докрай да ми се вричаш.

Дали ще можеш пак да ме обичаш?
В онези нощи вплели огнени тела
в екстаз... да чувам как изричаш
в ушите ми любовните слова...
С най- нежни думи ти да ме наричаш...

Дали ще можеш пак да ме обичаш?
Дори и вече да не мога да летя.
Дори крилете ми на клони да приличат
и да се влача във праха и да пълзя...
но вярвайки, че мога пак да тичам...

Дали ще можеш пак да ме обичаш
когато по главата ме погали старостта?
И вече няма да съм същото момиче,
което помниш ти от младостта...
Дали ще можеш пак да ме обичаш?

Търси ме...

Потърси ме в песента на птиците,
за да чуеш звънкия ми глас.
Потъни до дъно във зениците,
за да заплуваш във зелена страст.
Налей си чаша светъл смях,
отпий от звънката бяла магия.
Вкуси от болката, която изживях,
докато скитах за да те открия.
Посей ме като зрънце светлина,
с мълчана нежност ме поливай,
и докато аз за теб съм топлина,
никога от мен не си отивай.
От слънцето ми открадни лъчи,
заплитай ги във дългата коса
на плитки. А след това се изкачи,
за да намериш пътя към върха.
По устните на вятъра ме прочети.
Разлисти душата като книга-
роман, изписан с моите мечти.
Да бъдеш част от тях.Това ми стига.
Търси ме в ударите на сърцето,
пулсиращо в замлъкналите дни.
Намериш ли ме- твоя съм додето,
устните ми шепнат: ” Остани!”.