Мълчаливи въпроси...

Отново и отново аз те срещам,
облечен в модно безразличие.
Прикрита неприязън ли усещам?
Или е някакво двуличие?
Дали пък не е съвест гузна?
Затуй че ти ме пожела.
Или пък просто ти омръзнах?...
За тебе бе поредната игра...
Сърцето ти дали разтворих?
Дали със нещо те плених?
Ти вече с мене не говориш...
А аз...
душата си разкрих.
Наивна, глупава дали не бях?
Или пък прекалено доверчива?
Зад маската така и не успях
да видя теб.
А тъй желаех диво...
Редят се хиляди въпроси...
Изтръпват мислите ми от студа
сковал сърцето ти...
Но не, не прося.
Във теб отдавна няма топлина.
И питам се:
„ Дали ще има?
Не е ли царството на вечен студ?”
Душа, в която всеки ден е зима
да палиш огън...
”Май си луд.”
За тебе бе илюзия, една игра.
За мене –
страст, дълбоки чувства.
За жалост ти не го разбра...
Открадна огъня...
душата ми е пуста...
А той,
той няма да те сгрее...
От други да крадеш...
и пак и пак...
Във тебе той не може да живее...
...умираш бавно в самота и мрак...

Капчици нежност

Затварям очи и заспивам...
На ръце ме понася нощта...
И в шепите и се разливам
на капчици от светлина...

Луната ме облизва със език
в съня ти като капки да попия...
Да се разтворя... кратък миг,
във който да те преоткрия...

С усмивките на сто слънца...

Мога да бъда жената,
която на ангел прилича.
Или да бъда сълзата
родена от обич в очите ти...
Мога да бъда богиня-
Атина, Персефона, Гея.
Мога да бъда робиня,
в сянката ти да живея.
Мога да бъда светица
в храма на твойта душа.
Мога да бъда и жрица,
да те докосна с любовта.
Мога да бъда и Ева,
а ти да си моят Адам.
Мога- непорочната Дева
да ти се отдам... без свян...
Мога да бъда и зрънце-
мисъл... да покълна в ума.
Мога да бъда и слънце,
а вечер- бледата луна.
Мога да бъда и цвете,
което цъфти през нощта,
галено от ветровете
и поливано със тишина...
Мога да съм капчица роса
във очите на тревите...
песъчинка или пък скала-
обичта ме прави разнолика...

Ала в живота ти оставам
единствено с лицето на жена,
която сутрин те дарява
с усмивките на сто слънца.

Утро

По миглите ми утрото полепна,
натежаха клепките от светлина.
Слънчев лъч в ухото ми зашепна,
подскочи и в косата ми се разпиля.
Изсветля съвсем, на жито заприлича,
възглавницата се посипа със зрънца.
Събудих се... и цъфнаха метличини...
усмихнах се- калинка излетя...
и сънищата излетяха... пеперуди...
сънено прозорците отвориха очи...
вятърът се спъна в щорите и ги събуди,
а по тавана заподскачаха лъчи.
Закачливо ме погледна утрото... намигна,
в очите ми се плисна светлина...
на ситни перлички... а после бавно вдигна
завесата от утринна мъгла...
и тръгна си... защото бе дошъл деня...

Онова момиче...

Дъждът със нокти драска по стъклата
и ми рисува познати картини отвън...
На среща ме кани пак край дъгата,
за да досънувам своя детски сън.

Където съм отново онова момиче
с безброй лунички и слънчева коса,
което тичайки мечтае да прилича
на пеперуда с шарени крила.

Денем с вятъра във клоните лудува
закичило главата си с корона от листа...
Ръцете пак са в рани, но му се струва,
че е принцеса в приказна страна.

А нощем във звездите се оглежда
и търси принца там на своите мечти.
Вярва... скрило във душата си надежда,
че някой ден към тях ще полети.

Онова момиче... неусетно остаря...
И колкото да се опитваше да тича,
към тях така то никога не полетя...
С крила единствено останаха мечтите...

Дъждът със нокти драска по стъклата
и пак ме кани в локвите да тичам,
за да се надбягвам с него до дъгата...
Но вече не съм онова момиче...