Пъстра умора

Тежат ми клепките като олово...
По миглите ми... капки светлина...
Разтапям ги... извайвам пак отново
една умора нежна и добра...

Която върху миглите ми ляга,
залива ме с вълна от пъстрота,
докосва ме, целува ме и бяга
далеч от синята ми красота...

Най- нежната умора ме опива.
Отпускам се в ръцете на съня...
Кръвта във вените заспива,
а мислите препускат след деня...

И всеки път когато неусетно
умората с целувки ме дарява,
сънят изрязва фигури чудесни,
а с тях любов на всички подарявам.