Думите

Думите нима не са на всички
тъй както слънцето, небето и луната?
Тъй както пъстрите цветя и птички,
тъй както щастието, любовта, тъгата...
Думите нима не са на всички
тъй както облаците, вятъра, дъжда?
Тъй както и зелените тревички
със капчиците светеща роса.
Думите нима не са на всички
тъй както пролетта и есента?
Тъй както планините и реките
и бистрите планински езера.
Думите нима не са на всички
тъй както облаците, вятъра, дъжда?
Можеш ли да кажеш, че ги притежаваш
когато те остават след смъртта?
Когато виждаш края наближава
оттук си тръгваш само с мисълта...
че си живял, че си обичал лудо.
След теб остава мъничка следа....
Да... думите... а те са чудото...
Ний тленни сме, но те не са...

Какво е да живееш със това?

Какво е да живееш в страх,
че дните ти са вече преброени.
След миг ще се превърнеш в прах
и ще потънеш във забвение.

Какво е да живееш с мисълта,
че повече не ще съзреш
любимите за тебе същества.
Че може скоро да умреш
и да не можеш пред смъртта
живота сам да избереш.

Какво е да не можеш да заспиш
в леглото със затворени очи.
Най- черните картини да редиш
и да мълчиш... мълчиш... мълчиш...

Какво е да живееш със това
дълбоко скрито в твоята душа?

Плачеща картина

Във тъмното валят сълзи...
Кой ли плаче? Да не луната?
Нарисувах нощ, но без звезди,
сега самотна е... сираче...
А тъмнината с нежно фередже,
забули кадифеното лице...
И ето, че от лунните сълзи
небето се превръща във море,
облаците- в порести скали...
А вятърът заседна на върха
на четката- във плитчина на сухо...
платната му разкъсаха листа
и той от болката застена глухо...
Стресна се... подскочи тишината
и виновно в ъгъла се скри...
Бе бутнала боята без да иска,
разля я... ето- мокрите следи
на мрака... капчици разплискани.
Във тъмното валят сълзи...
Луната плаче... ама, че картина.
Нощта размаза всичките бои...
Ще нарисувам нова догодина.
Само, че с молив... нали?

Пъстра умора

Тежат ми клепките като олово...
По миглите ми... капки светлина...
Разтапям ги... извайвам пак отново
една умора нежна и добра...

Която върху миглите ми ляга,
залива ме с вълна от пъстрота,
докосва ме, целува ме и бяга
далеч от синята ми красота...

Най- нежната умора ме опива.
Отпускам се в ръцете на съня...
Кръвта във вените заспива,
а мислите препускат след деня...

И всеки път когато неусетно
умората с целувки ме дарява,
сънят изрязва фигури чудесни,
а с тях любов на всички подарявам.

Вкус на юни

Нощта се излегна отсреща на хълма
водопад се разля от смолисти коси.
Лилави сенки запълзяха безмълвно
сред тревите... А сънливи щурци
своите песни любовни запяха.
Липите поръсиха топчици цвят.
Две тела в тъмнината се сляха
и за миг забравиха целия свят.
Беше топло. През юни. Средата.
На небето бавно милиарди звезди
потъваха в очите сини на зората,
без да оставят забележими следи.
Луната въздъхна, а после наряза
на ивици тънки небесния мрак.
Слънчев лъч изведнъж забелязах
на лицето ми спря. Беше ден. Пак
нощта неусетно се беше стопила,
птици зашушнаха в свойте гнезда.
А любовта, която от тебе бях пила
остави вкус на меден юни... и мечта...

Куклите не стават за обичане...

Не ме обичаш... Знам това...
За теб съм просто развлечение,
за ден, а може би за два-
поредното от скуката спасение
когато си затънал в самота...
И нищо повече от плюшена играчка
не съм за теб във твоите ръце.
Когато ти омръзна ще ме смачкаш...
Какво пък, друга със хартиено сърце
ще бъде новата, която ще разплачеш...
Не ме обичаш... всичко е игра...
последните секунди с теб изтичат...
Иска ми се да заплача,
да те моля,
да те спра...
но не, не бива...
куклите не стават за обичане...

След теб

След теб сърцето ми прилича на огнище-
без огън... ветрове разнасят пепелта
от изгорели страсти и мечти съсипани...
а вместо кръв по вените тече тъга...
Плаках дълго... и душата избеля...
разнищи се... солени са сълзите...
на сянка заприлича... плаши любовта...
след теб не може вече да е същата...
Закърпих я- със хиляди надежди
по шевовете продължава да кърви...
Старая се назад да не поглеждам,
за да зарастнат раните... уви...
Знам след тебе белезите ще личат.
В душата са, но аз ще ги усещам...
Опитам ли се да обичам- ще болят
от спомени за всяка наша среща.
Утихват ветровете... мъката се утаява,
но спомените- ме преследват още...
на сън те виждам... как се появяваш...
а устните ми шепнат името ти нощем...
Преглъщам го... и страшно ми горчи...
Присяда ми... но трябва да съм тиха...
когато любовта отново долети...
да имам сили да и се усмихна...