Дъждът със нокти драска по стъклата
и ми рисува познати картини отвън...
На среща ме кани пак край дъгата,
за да досънувам своя детски сън.
Където съм отново онова момиче
с безброй лунички и слънчева коса,
което тичайки мечтае да прилича
на пеперуда с шарени крила.
Денем с вятъра във клоните лудува
закичило главата си с корона от листа...
Ръцете пак са в рани, но му се струва,
че е принцеса в приказна страна.
А нощем във звездите се оглежда
и търси принца там на своите мечти.
Вярва... скрило във душата си надежда,
че някой ден към тях ще полети.
Онова момиче... неусетно остаря...
И колкото да се опитваше да тича,
към тях така то никога не полетя...
С крила единствено останаха мечтите...
Дъждът със нокти драска по стъклата
и пак ме кани в локвите да тичам,
за да се надбягвам с него до дъгата...
Но вече не съм онова момиче...
макар и на вид да си променена
ОтговорИзтриванемакар годините да са двайсет и...( не се чете )
поне за малко ела на тази "сцена"
където те чака отново oнова момче ...
Здравей Изи!
ОтговорИзтриванене съм ти писала отдавна, но не те забравям, чета и се зареждам...все така чудесни и вълнуващи стихове редиш :)) Поздрав!
...не си момиче, не си Тя
но детсвото създаде теб
с болки, смехове, криле, цветя
с ожулените колене и ярки песни
ти тичайки напред
превърна се в Жена...
в магьосница по-силна и по-нежна
с властни длани и сърце горещо
с меки устни и очи гальовни
с дух свободен и мечти човешки
и сила да обичаш
за радост на Света....
Благодаря, Анонимен за поетичния коментар... надявам се, че все още не съм се променила... стихът е писан за далечното бъдеще...
ОтговорИзтриванеaimee,радвам се да те " срещна" виртуално. Благодаря за стиха!Невероятна си! Прегръдки!