Куклите не стават за обичане...

Не ме обичаш... Знам това...
За теб съм просто развлечение,
за ден, а може би за два-
поредното от скуката спасение
когато си затънал в самота...
И нищо повече от плюшена играчка
не съм за теб във твоите ръце.
Когато ти омръзна ще ме смачкаш...
Какво пък, друга със хартиено сърце
ще бъде новата, която ще разплачеш...
Не ме обичаш... всичко е игра...
последните секунди с теб изтичат...
Иска ми се да заплача,
да те моля,
да те спра...
но не, не бива...
куклите не стават за обичане...

След теб

След теб сърцето ми прилича на огнище-
без огън... ветрове разнасят пепелта
от изгорели страсти и мечти съсипани...
а вместо кръв по вените тече тъга...
Плаках дълго... и душата избеля...
разнищи се... солени са сълзите...
на сянка заприлича... плаши любовта...
след теб не може вече да е същата...
Закърпих я- със хиляди надежди
по шевовете продължава да кърви...
Старая се назад да не поглеждам,
за да зарастнат раните... уви...
Знам след тебе белезите ще личат.
В душата са, но аз ще ги усещам...
Опитам ли се да обичам- ще болят
от спомени за всяка наша среща.
Утихват ветровете... мъката се утаява,
но спомените- ме преследват още...
на сън те виждам... как се появяваш...
а устните ми шепнат името ти нощем...
Преглъщам го... и страшно ми горчи...
Присяда ми... но трябва да съм тиха...
когато любовта отново долети...
да имам сили да и се усмихна...

Мълчаливи въпроси...

Отново и отново аз те срещам,
облечен в модно безразличие.
Прикрита неприязън ли усещам?
Или е някакво двуличие?
Дали пък не е съвест гузна?
Затуй че ти ме пожела.
Или пък просто ти омръзнах?...
За тебе бе поредната игра...
Сърцето ти дали разтворих?
Дали със нещо те плених?
Ти вече с мене не говориш...
А аз...
душата си разкрих.
Наивна, глупава дали не бях?
Или пък прекалено доверчива?
Зад маската така и не успях
да видя теб.
А тъй желаех диво...
Редят се хиляди въпроси...
Изтръпват мислите ми от студа
сковал сърцето ти...
Но не, не прося.
Във теб отдавна няма топлина.
И питам се:
„ Дали ще има?
Не е ли царството на вечен студ?”
Душа, в която всеки ден е зима
да палиш огън...
”Май си луд.”
За тебе бе илюзия, една игра.
За мене –
страст, дълбоки чувства.
За жалост ти не го разбра...
Открадна огъня...
душата ми е пуста...
А той,
той няма да те сгрее...
От други да крадеш...
и пак и пак...
Във тебе той не може да живее...
...умираш бавно в самота и мрак...

Капчици нежност

Затварям очи и заспивам...
На ръце ме понася нощта...
И в шепите и се разливам
на капчици от светлина...

Луната ме облизва със език
в съня ти като капки да попия...
Да се разтворя... кратък миг,
във който да те преоткрия...

С усмивките на сто слънца...

Мога да бъда жената,
която на ангел прилича.
Или да бъда сълзата
родена от обич в очите ти...
Мога да бъда богиня-
Атина, Персефона, Гея.
Мога да бъда робиня,
в сянката ти да живея.
Мога да бъда светица
в храма на твойта душа.
Мога да бъда и жрица,
да те докосна с любовта.
Мога да бъда и Ева,
а ти да си моят Адам.
Мога- непорочната Дева
да ти се отдам... без свян...
Мога да бъда и зрънце-
мисъл... да покълна в ума.
Мога да бъда и слънце,
а вечер- бледата луна.
Мога да бъда и цвете,
което цъфти през нощта,
галено от ветровете
и поливано със тишина...
Мога да съм капчица роса
във очите на тревите...
песъчинка или пък скала-
обичта ме прави разнолика...

Ала в живота ти оставам
единствено с лицето на жена,
която сутрин те дарява
с усмивките на сто слънца.

Утро

По миглите ми утрото полепна,
натежаха клепките от светлина.
Слънчев лъч в ухото ми зашепна,
подскочи и в косата ми се разпиля.
Изсветля съвсем, на жито заприлича,
възглавницата се посипа със зрънца.
Събудих се... и цъфнаха метличини...
усмихнах се- калинка излетя...
и сънищата излетяха... пеперуди...
сънено прозорците отвориха очи...
вятърът се спъна в щорите и ги събуди,
а по тавана заподскачаха лъчи.
Закачливо ме погледна утрото... намигна,
в очите ми се плисна светлина...
на ситни перлички... а после бавно вдигна
завесата от утринна мъгла...
и тръгна си... защото бе дошъл деня...

Онова момиче...

Дъждът със нокти драска по стъклата
и ми рисува познати картини отвън...
На среща ме кани пак край дъгата,
за да досънувам своя детски сън.

Където съм отново онова момиче
с безброй лунички и слънчева коса,
което тичайки мечтае да прилича
на пеперуда с шарени крила.

Денем с вятъра във клоните лудува
закичило главата си с корона от листа...
Ръцете пак са в рани, но му се струва,
че е принцеса в приказна страна.

А нощем във звездите се оглежда
и търси принца там на своите мечти.
Вярва... скрило във душата си надежда,
че някой ден към тях ще полети.

Онова момиче... неусетно остаря...
И колкото да се опитваше да тича,
към тях така то никога не полетя...
С крила единствено останаха мечтите...

Дъждът със нокти драска по стъклата
и пак ме кани в локвите да тичам,
за да се надбягвам с него до дъгата...
Но вече не съм онова момиче...