С обич

Преди четири години
бяхме ний едва на три.
Тук във детската градина
с обич ни посрещна ти.
Ти учителко, любима,
беше строга, но добра.
Тези четири години
тук преминаха в игра.
Тука ти ни възпитава,
обучава ни с игра
как след време да се справим
със учебните дела.
Но годините се извъртяха
тъй израснахме... Сега
трябва ние да напуснем
милата ни госпожа!
Сбогом вземаме си с тебе
днеска със треперещ глас,
че от есента сме вече
ученици в първи клас.
Ала ти недей се натъжава
и сълзите не бърши.
Никога не ще забравим
тези майчински очи!

Прости ми...

Лято

Лятото се търколи в житата,
зрънцата с наляха с топлина,
класове от разтопено злато,
под тежестта превиха стъбълца.
Липите нацъфтяха във гората.
Заваля прашец и аромат навред
на облаци се спусна над земята.
От устните на лятото потече мед.
В полето наизгряваха слънца
от лятото поръсени с милувки.
От изгрева та чак до вечерта
слънцето изпиваха с целувки.
Излегнато на сянка във тревата,
слънцето го галеше с лъчи.
Те сплетоха на лятото в косата
венец от слънчогледови мечти.

Дори да се зарекох да мълча…

От този ден нататък ще мълча,
ще разпилявам мисли по земята,
с думите най- острата кама
ще наранявам само вятъра.
Ще се стопявам- лъч от светлина
безследно изтънял във тъмнината…
Мълчаливо сянката на моята душа
ще те обича… както те обичаше жената…
Ще си мълча… по устните с бодли
ще кърпя дупките на тишината,
ще наедряват във очите ми сълзи
и ще узрява мълчешком луната.
Облачна ще притъмнявам, ще валя
на капки мълчаливост ще се стичам…
В солено- сладка тишина ще се топя
и до безмълвност тебе ще обичам…
Дори да се зарекох да мълча…

Обичай ме…
аз няма вече да се крия
в усмивките на сънените дни…
Когато утрото те буди със магия
в ухото ти най– сладостно шепти…
ще съм до тебе пак и ще цъфтя
със цветовете пъстри на дъгата.
С аромат на пролет в моята коса
по- истинска ще съм от всякога…
Ще се усмихвам… бели цветове
на облаци ще капят по земята.
Ще пеят птици с чудни гласове,
а аз ще съм до тебе, както някога…
Не ме търси… аз няма да се крия…
Обичай ме и още дълго ме помни.
В сърцето ти съм и гнездо ще свия
от наши спомени, които не изтри.

Пробуждане

Летят пчелички сред цветята
и пеят птици... радост е навън...
За нов живот събужда се земята
от този дълъг, зимен сън.

Облаците весело си пеят
тревичките пригласят им в захлас,
а вятърът не спира да се смее,
с топлия си мелодичен глас.

Слънцето препуска като лудо,
усетило целувките на пролетта.
Дъждът не спира да се чуди
за какво е тази суетня.

Радостта и него оживява...
Излива обичта си... и тревички
и дървета, и цветята напоява.
Ех, пролет е... Тя радва всички!

Преди отвъд да ме отвее тишината…

Спри! Почакай за минута. И дано
ръцете ни да се докоснат виртуално.
Стар съм, като отлежалото вино`,
ала страстите необуздани са реални.
Близостта ти ме омайва и влудява.
Кръвта ми кипва. Никнат ми криле.
Влюбен съм. Това ме подмладява.
И пак се чувствам онова момче…
С пленителна усмивка на чаровник,
със весел нрав и много див.
Галантен кавалер и мил любовник.
Тогава бях наистина щастлив.
Но тези дни на пролетен копнеж
се вляха в руслото на лятната река.
И тъй безгрижният хлапак, младеж
във клоните на времето узря.
Сега когато във косата есента
изсуши последните ми цветове,
затънал съм до гуша в сивота,
ала с дъга извита в моето сърце.
Но някак неусетно избледнях
дори все още да я пазя до сърцето.
Цветът си ти. Макар да остарях
останах си все пак момчето…
Вече старостта ми натежава
от узрелите в душата грехове.
Бях жито, а сега съм само плява,
която скоро вятърът ще отнесе…
Не ми остава много. Затова
бъди ми слънцето, звездите и луната.
Подари ми само миг от любовта,
преди отвъд да ме отвее тишината…