Сънувам...

Сънувам те. Защо ли пак?
Та ти отдавна си замина.
Бе слънчев ден. Сега е мрак.
Така е вече от година.
Но аз сънувам. Чудно е. Нали?
Да те забравя- никак не е лесно.
Все още помня теб в онези дни
и нощите преливащи от нежност.
Сънувам те... до мен си и ме галиш
с топли длани. Сгушена безмълвно
дори не дишам... устните ти парят...
Докосваш ме... потръпвам в тъмното...
В очите ти блестят искрици страст.
И само мрак телата ни покрива...
Луната се е втренчила във нас.
Настъпва ден, а тя не си отива...
Така си беше... а сега е само сън.
Но в него мога пак да те открия-
да бъда с теб... И щом навън
плахо утрото в росата се измие-
събуждам се... отново съм сама.
Денят е скучен... монотонно си тече.
Така докато падне мрак и вечерта
със лунна светлина се облече...