Ще те позная...

Тъжна съм без теб.
И искам да се скрия
от злобни погледи.
От себе си дори...
Покривам се с мълчание
и вия-
срещу луната, но наум.
Така по- малко ме боли...
Тъжна съм.
Съвсем не съм това, което бях.
Душата ми сега е храм-
потънал в стогодишна самота.
А звънкият ми смях,
заключен е отдавна
зад най- дебелата врата.
А как обичам да се смея.
И мразя...
мразя тишината... Но уви!
Тъгата се е вкопчила във мен
и устните кървят от нея...
Усмивките за теб, които пазех
се превръщат във бодли.
Липсваш ми.
И само... само ти
можеш да ми върнеш радостта.
Къде си? Във мечтите ми, нали?
Ела,
ключът е в теб за моята стая.
Но дойдеш ли-
със сигурност ще те позная!
По сърцето ти, което ще звъни...