Прости ми...

Лято

Лятото се търколи в житата,
зрънцата с наляха с топлина,
класове от разтопено злато,
под тежестта превиха стъбълца.
Липите нацъфтяха във гората.
Заваля прашец и аромат навред
на облаци се спусна над земята.
От устните на лятото потече мед.
В полето наизгряваха слънца
от лятото поръсени с милувки.
От изгрева та чак до вечерта
слънцето изпиваха с целувки.
Излегнато на сянка във тревата,
слънцето го галеше с лъчи.
Те сплетоха на лятото в косата
венец от слънчогледови мечти.

Дори да се зарекох да мълча…

От този ден нататък ще мълча,
ще разпилявам мисли по земята,
с думите най- острата кама
ще наранявам само вятъра.
Ще се стопявам- лъч от светлина
безследно изтънял във тъмнината…
Мълчаливо сянката на моята душа
ще те обича… както те обичаше жената…
Ще си мълча… по устните с бодли
ще кърпя дупките на тишината,
ще наедряват във очите ми сълзи
и ще узрява мълчешком луната.
Облачна ще притъмнявам, ще валя
на капки мълчаливост ще се стичам…
В солено- сладка тишина ще се топя
и до безмълвност тебе ще обичам…
Дори да се зарекох да мълча…

Обичай ме…
аз няма вече да се крия
в усмивките на сънените дни…
Когато утрото те буди със магия
в ухото ти най– сладостно шепти…
ще съм до тебе пак и ще цъфтя
със цветовете пъстри на дъгата.
С аромат на пролет в моята коса
по- истинска ще съм от всякога…
Ще се усмихвам… бели цветове
на облаци ще капят по земята.
Ще пеят птици с чудни гласове,
а аз ще съм до тебе, както някога…
Не ме търси… аз няма да се крия…
Обичай ме и още дълго ме помни.
В сърцето ти съм и гнездо ще свия
от наши спомени, които не изтри.

Пробуждане

Летят пчелички сред цветята
и пеят птици... радост е навън...
За нов живот събужда се земята
от този дълъг, зимен сън.

Облаците весело си пеят
тревичките пригласят им в захлас,
а вятърът не спира да се смее,
с топлия си мелодичен глас.

Слънцето препуска като лудо,
усетило целувките на пролетта.
Дъждът не спира да се чуди
за какво е тази суетня.

Радостта и него оживява...
Излива обичта си... и тревички
и дървета, и цветята напоява.
Ех, пролет е... Тя радва всички!

Преди отвъд да ме отвее тишината…

Спри! Почакай за минута. И дано
ръцете ни да се докоснат виртуално.
Стар съм, като отлежалото вино`,
ала страстите необуздани са реални.
Близостта ти ме омайва и влудява.
Кръвта ми кипва. Никнат ми криле.
Влюбен съм. Това ме подмладява.
И пак се чувствам онова момче…
С пленителна усмивка на чаровник,
със весел нрав и много див.
Галантен кавалер и мил любовник.
Тогава бях наистина щастлив.
Но тези дни на пролетен копнеж
се вляха в руслото на лятната река.
И тъй безгрижният хлапак, младеж
във клоните на времето узря.
Сега когато във косата есента
изсуши последните ми цветове,
затънал съм до гуша в сивота,
ала с дъга извита в моето сърце.
Но някак неусетно избледнях
дори все още да я пазя до сърцето.
Цветът си ти. Макар да остарях
останах си все пак момчето…
Вече старостта ми натежава
от узрелите в душата грехове.
Бях жито, а сега съм само плява,
която скоро вятърът ще отнесе…
Не ми остава много. Затова
бъди ми слънцето, звездите и луната.
Подари ми само миг от любовта,
преди отвъд да ме отвее тишината…

От тука чак до края на света…

Колко много, много те обичам
от тука чак до края на земята...
С най- мили думи те наричам
и разцъфвам в твоите обятия.
Като нежна пъпка розов цвят,
щом пролетното слънце я погали,
а капки утринна роса блестят
по миглите… от обич натежали.
Устните ми жадно се разтварят,
полепнали с прашец на любовта…
Събуждам се… целувките ти парят
и аз политам с огнени крила…
С душа на птица- волна чучулига,
ала все пак оставам си жена,
която просто, просто те обича
от тука чак до края на света…