Онова момиче...

Дъждът със нокти драска по стъклата
и ми рисува познати картини отвън...
На среща ме кани пак край дъгата,
за да досънувам своя детски сън.

Където съм отново онова момиче
с безброй лунички и слънчева коса,
което тичайки мечтае да прилича
на пеперуда с шарени крила.

Денем с вятъра във клоните лудува
закичило главата си с корона от листа...
Ръцете пак са в рани, но му се струва,
че е принцеса в приказна страна.

А нощем във звездите се оглежда
и търси принца там на своите мечти.
Вярва... скрило във душата си надежда,
че някой ден към тях ще полети.

Онова момиче... неусетно остаря...
И колкото да се опитваше да тича,
към тях така то никога не полетя...
С крила единствено останаха мечтите...

Дъждът със нокти драска по стъклата
и пак ме кани в локвите да тичам,
за да се надбягвам с него до дъгата...
Но вече не съм онова момиче...

Вкусът на ада

Животът ми-
бутилка френско вино,
наслада
за любовници безбройни
и път към ада,
по който диво
разтапяха ме в нощи знойни...
Отпиваха по глътка само...
Захвърляха ме...
непотребна бях...
Безропотно участвах в драма,
в реалност,
във която оцелях...
Любовник след любовник
си тръгваше...
А парещи следи
от гузният виновник
по тялото личаха...
Почти
еднакво всеки път...
Раздели след раздели
за мене бяха
„Сбогом” само.
Как думите болят,
щом устните
от грях са посинели...
А виното-
привърши вече...
Последният негодник го допи
до капка...
Изгуби се далече...
А аз –
от мъка се разбих
на дребни малки стъкълца,
на хиляди несбъднати мечти...
И шансовете-
времето ги разпиля...
А любовта-
в устата още ми горчи,
с вкусът на ада,
в който ще горя...

Неповторима...

Аз не съм обикновена жена.
Ти не гледай на мен като стръв.
Не съм дивеч... Аз имам цена.
За да стигнеш сърцето ми пръв,
най- доброто от теб предложи.
Аз съм истински чиста и пряма.
Ти недей да ми сваляш звезди.
Обич нивга в сърцето ми няма,
щом лъжата до бяло блести,
а от очите ти капе измама.
Аз не съм обикновена жена.
А росата във пролетен ден,
дето тайно целува листата.
Само този, който вкуси от мен,
ще открие в душата ми злато
и ще бъде с любов награден.
Аз съм сила и обич, и смях.
Дори и нищожна прашинка една,
разпиляна сред звездния прах,
пак най- ярко от всички блестя.
И дори да угасна- ще знам, че живях.
Аз не съм обикновена жена.
Аз съм пролет и есен, и зима.
Със усмивка- пъстроцветна дъга.
И снежинки вече в косата ми има,
но не мога да бъда Тъга.
Остарявам... Въпреки всичко това,
си оставам неповторима жена.

Огнената нощ на любовта

Ухае на любовна страст нощта,
попила тъмнината твоя аромат...
Целувки с вкус на медена луна
по мен разцъфват като розов цвят.
Вятърът по тялото ми разпилява
седефени зрънца от топлина...
Дъхът ти ме докосва... разтопява...
превръща ме във огнена жена.
От щастие очите ти изгряват
като звезди... и ето ражда се луна
в усмивките, които ти ми подаряваш...
тогава аз съм най- щастливата жена.
В прегръдката ти тихичко се свивам,
заравяш се в копринената ми коса.
А аз от устните ти пия ненаситно,
тъй както розата от утринна роса.
Разливам се... звездите онемяват,
угасва на небето бледата луна.
Щурците във тревите се стаяват,
а ти шептиш... онези две слова:
„Обичам те!”... на хоризонта изсветлява...
на пръсти се промъква утринта...
а аз оставам трепетно да чакам
следващата нощ... на любовта...

Просто докосни светлината...

Когато денят съблече

ефирните дрехи на мрака,

ярка светлина ще потече

да очертае пътя...

който ме чака...

Ще се посипят тъжни звезди,

като сребърен прах от небето.

Ти една от тях запази

да ти напомня за мен...

за сърцето...

Когато усмивка последна

лицето ми бледо огрее

във очите ти аз ще погледна

да ме помниш само така...

както се смея...

А когато затворя очи

и потъна завинаги в тишината...

Ти за мене недей да тъжиш...

Помни... аз съм тук...

Просто докосни светлината...

Нарисувано с любов

Обичам да рисувам, ала не с боички.

Рисувам с думи, четката е моето сърце.

Душата ти- платно е тя за всичко,

а римите са пъстри цветове.

Рисувам твоето сърце на влюбен мъж,

рисувам обичта ти и страстта,

целувки стелещи се като летен дъжд...

Усмивката ти- слънчева дъга.

Рисувам вечер как се връщаш у дома,

а аз очаквам трепетно и се ослушвам.

Рисувам как отваряш входната врата

и оня миг, когато в теб се сгушвам.

Рисувам обичта на твойте длани

и топлината, със която ме прегръщаш.

Как при тебе обещавам да остана...

И любовта ми... тя все е същата...

Ту нежна, ту опияняваща и дива...

ту кротка, друг път пък омайна...

навярно тя ме прави толкова щастлива

и аз рисувам... а в това е тайната...

Да те рисувам, ала в цветни стихове...

да ме обичаш... а аз да ти дарявам

всяка сутрин нарисувана от моето сърце

една любов... тя никога не избледнява...

дори когато изминават векове...

дори когато безвъзвратно остаряваме...

Пролетна въздишка

Аз днес съм пролетна въздишка,
търкулната във росната трева.
Слънцето разгръща всяко стръкче
и жадно пие капчици роса...
Мокра... цялата съм мокра и блестя...
По стъпките ми - слънчеви лъчи,
докосват ме и заприличвам на дъга...
След мен остават шарени следи...
Закичвам се с камбанки от цветя
и хуквам с пеперудите да полудувам...
Блести до бяло слънчевата ми коса
посипана с прашец... а аз танцувам...
Рисуват ме пчелици със крилца
във въздуха... приличам на цветче...
На теменужка или момина сълза...
Ухая... с аромат на цъфнало поле...
Аз днес съм пролетна въздишка
влюбена във слънцето... Копнея
да ме гушне... нищо повече не искам...
Това ми стига, за да мога да живея