Остани

Целувам те за стотен път в нощта.
Не ме отпращай... искам да остана.
И да ти шепна пламенни слова,
докато сенките ни бягат по тавана.

Не казвай нищо... нека помълчим,
обвити от прегръдката на мрака.
Думите болят, но нека си простим
за мислите, за грешките, и за делата.

Тръгвам, тъй както ти го пожела...
А стъпките ти във сърцето още парят.
И сякаш вятърът довява твоето: „Ела”,
след него ехото, което го повтаря.

Аз тръгвам, ала мога да се върна,
повикаш ли ме тихичко по име.
Чуя ли те... знам... ще те прегърна,
прошепвайки в ухото ти: „Люби ме”.

Ще рухнат всички каменни прегради...
Но ти мълчиш, а съмва се... и дъжд вали...
Сега си тръгвам... Няма ли да се обадиш
и след мене да извикаш: „Остани!”?

Да знаеш

Да знаеш, че звездите са далече
и да желаеш пак да полетиш.
Да знаеш, че безсмислено е вече
за него цели нощи да тъжиш.
Да знаеш, че морето е безкрайно
и пак да искаш да го прекосиш.
Да плуваш, да мечтаеш тайно,
че може любовта да възродиш.
Да знаеш – тя е невъзможна
и всяка твоя крачка е скандал.
Пътят те превръща във заложник,
щом нещо някому си дал.
Да знаеш, че водата е изтекла,
че няма вече връщане назад.
Че щом си думата веднъж изрекла
не е възможен никакъв обрат.
Да знаеш, че пилееш сили.
Да се опитваш времето да спреш
или поне да върнеш тези мили
ръце и устни... Ти ще разбереш...
Да знаеш- планината е висока,
и непристъпни- нейните скали.
Копнееш да я изкачиш, да скочиш
към пропастта... Безсмислено нали?
Да знаеш, че вулканът е угаснал,
че пламъкът го няма вече там.
Че даже мислите са сраснали
на възел... И колко много ме е срам,
че се опитвам да ти върна
онази страст и огнен плам...
Да надхитря съдбата, да преобърна
душата ти... не мога... знам...
Това е то- животът ме наказа,
във вулкан от обич да се влюбя.
А после с лава от омраза
да посипе пътя... и да го загубя...

Това най-много ми отива...

Да съм сияещо различна
и погледи след мене да събирам...
Да бъда до безкрайност ексцентрична...
Дъхът на всеки мъж да спирам...
Да се загубват в погледа ми син
и да не могат да открият-
ни себе си, ни брод ... и до един
от мъка към луната да завият...
Сънищата им при мен да бягат...
да вехнат от усмивката чаровна...
А мислите – в дома ми да отсядат
на чаша вино с приказка любовна...
Такава съм... това ми е от бога
или на дявола е зла шега,
по шепа смут и мъничко тревога
да хвърлям в мъжките сърца.
Такава съм... разпалващо различна...
неповторима, огнена и дива...
Единствено на себе си приличам...
Това най- много ми отива...

Когато вече...

Когато мене вече няма да ме има
живота пак ще следва своя ход.
Ще се редуват пролет, лято, есен, зима,
годините ще натежават пак от плод.

Когато вече в пепел се превърна
и ме посее Бог във вечността.
Тогава вятърът ще ме прегърне
разделяйки духът ми от плътта.

Когато светлината се прекърши
в очите ми... От мрак ще ослепея...
За мен животът вече ще е свършил,
но птици пак в гнездата си ще пеят.

Когато споменът за мене избледнее,
ще изтече мастилото от тези редове
от скръб... и листите ще пожълтеят...
аз пак ще дишам в мойте стихове...

...но пак любов ще раждам...

Ще ме сънуваш ли отново тази нощ
как идвам във съня ти като фея?
И тръпнеща пред мъжката ти мощ
в ръцете ти от страст да се разлея.

Ще ме потърсиш ли отново в твоя сън
за да ме зърнеш, за да ме усетиш?
Излез в нощта и сред звездите вън
ще видиш, че за тебе ще засветя.

Ще ме допуснеш ли във твоите мечти
да те изгарям като огнена стихия?
С целувки да оставя парещи следи
и цяла нощ от раните любов да пия.

И ще разтвориш ли сърцето си за мен
за да остана с теб до края на нощта?
В очакване на всеки следващ ден
умирайки от обич пак да се родя.

Ще ме желаеш ли отново с онзи плам,
с онази страст и животинска жажда?
От обич ме раздай без капка срам
на другите. Но пак любов ще раждам.

Прости ми...

Прости ми... Трудно се живее с мен.
На птица често се превръщам...
летя... и падам... ден след ден
при теб с окъсани криле се връщам.

Прости ми, че не се научих да летя...
Но те обичам... и при тебе се завръщам
след всеки опит. Търся твоята земя
и твоето спокойствие... което да прегръщам.

Прости ми... Затова, че съм различна
и в своите фантазии живея...
затварям се, мълча... макар да те обичам...
Но птица съм, а в клетка тя не пее...

Прости ми. Знам, че правя грешки.
Но дори богините понякога грешат...
Изричам думи... като камъни са тежки...
И тези рани във душата ти кървят...

Прости ми. Ако можеш ми прости...
Но в клетка- не... решетките ме задушават...
Ако можеш- просто ме обичай. И бъди
до мен във времето, което ни остава...

...и нека господ ми прощава...

Второто ми „аз” веднъж ми каза...

Мога да съм лоша... Дори по-лоша
и от вещиците скитащи във мрака...
Без свян на дявола за два- три гроша
да те продам... отплата да не чакам...
Мога да съм злобна, заядлива,
с омраза да ти пробода сърцето...
Да те погаля с ласки от коприва
така да се подпиша на лицето...
Мога да съм лицемерна... И в стих
да те възпея без да те обичам...
да сгъна чувствата ти в ъгъл тих,
и после до безкрай да те отричам...
Второто ми „аз” това ми каза
на чаша искрен разговор веднъж...
Завързах го с любов и го наказах
с целувките на най- добрия мъж...